Постинг
02.10.2010 09:54 -
Защо у нас се запази етническият мир
Сега, като продължение на статията за Балканите, ми се иска да обобщим причините, поради които етническият и религиозен конфликт в бивша Югославия не се състоя в България.
Първата причина е, че България не е федеративна, а унитарна държава. Териториалното устройство на страната ни според всички конституции от Освобождението до днес подчертават единството на българската нация и нейната териториална неделимост. Не така е обаче в бивша Югославия, СССР и Испания, където конституциите чертаят ясно обособени етнически граници на отделни съюзни републики или автономни областни, формирани на етнически и лингвистичен признак. Когато се изгуби единната легитимност на федералната държава, съвсем нормално е новопоявилите се държави, които са очертани географски и административно в предходния етап на федерализъм, да търсят своята легитимност чрез национализма. В случая със Сърбия, още когато се чертаеха федералните граници, беше заложена бомба или гарант за целостта, като сърбите включиха съвсем съзнателно в теритириите на някои федерални републики области със сръбско население, и именно това население след това беше удобен повод за военен конфликт. В България такива процеси не се случиха, но можем да очакваме, че ако бай Тошо беше очертал Родопите или Делиормана като отделен административен регион на база на етнически или конфесионален признак, това да улесни турци и помаци в техните претенции след това. Днес обаче те нямат териториална база за своите претенции – какво ще се отцепи, отделна къща, ливада или планина? Затова фактът, че всички конституции на България я определяха като политически единна еднонационална нация, с един език и като унитарна държава, ни изигра много голяма услуга.
Нека видим как действа новата конституция на Испания от 1976. Тя очерта 4 ясно разграничими автономни региона, оформени на базата на етническия принцип, които надделява изключително силно над административния, икономическия и тн. И като резултат от това ново етнико-автономно чертаене на граници и райони, поне 2 от тях днес претендират за политическа независимост и отделяне като отделни държави и нации – Каталуня и Еускади.
В този контекст, е много уместно разсъждението на Тойнби за универсалните държави и провинциите. Универсалната държава осъщестява цял набор от услуги, реализирани с цел самата тя да се управлява по-добре. Строи пътища, крепости, осъществява административно деление на провинции. Всички тези услуги са замислени от доминиращото мълцинство, за да служат на самата държава и на тях самите. Но всъщност, най-облагодетелствани от тези услуги са варварите, защото използват всяка една от тях, за да разбият държавата. Варварите се упражняват да воюват срещу граничните крепости, така се тренират, и в крайна сметка се научават как да ги превземат. Варварите използват същите онези пътища, създадени от империята, за да проникнат дълбоко в нея, и да я ударят жестоко. А пък мисионерите на християнството ползват пътищата и удобния имперски транспорт, за да разпространяват божието слово. Но най-лоша услуга на империята изиграват провинциите, които тя самата е очертала, за да се управлява по-ефективно. Същите тези добре очертани провинции по-късно служат за граници на новите варварски държави, които се отцепват от империята.
Втората причина е възродителният процес. Това беше една крайно радикална акция по мюсюлманската общност чрез националистическа хомогенизация насила и по изкуствен път, и когато тя беше отхвърлена, обществото отиде в другата крайност – част от българския елит почувства срам и потърси начини за измиване на този срам, като стана прекалено отстъпчив към отделни турски елементи – например ДПС, които пък на драго сърце размахват спомена за възродителния процес винаги, когато искат да се легитимират. Друга част от елита ни, обзет от неприятното чувство пред този срамен факт, потърси други начини за ориентация и консолидация на България, и тези начини бяха европейската ориентация, членството в НАТО, демократизацията и пазарната икономика. Така у нас, за разлика от Сърбия, не се стигна до замяна на идеологическата идентификация с националистическа. Основните източници на легитимност и национална консолидация у нас бяха търсени в лицето на общите европейски ценности, които са универсални, а не в лицето на спецификите на българина и българското. Разбира се, има и групи, които издигаха национализма като фундамент на идеите си, но те не намериха сериозно място в политическия живот и процеси у нас. Главно поради факта, че винаги, когато в България е била издигана националистическата кауза, страната е изпадала в национални катастрофи – Междусъюзническа, Първа и Втора световна войни, възродителен процес. Само че същите тези наши национални катастрофи за Сърбия бяха национални победи и те изградиха в тях мита за уникалната национална идентичност и мисия, затова и при разпада на титова Югославия не се поколебаха да заблегнат на национализма за пореден път.
Третата причина е фактът, че през Студената война Югаславия демонстрира независим път на развитие, което вдъхна на народите й самочувствието да не се съобразява с модели, налагана отвън. Това важи особено силно за Сърбия, в чието национално самосъзнание бе вкоренено чувството на изключителност, уникалност и превъзходнство, като ядро на цялата конфедерация. В България обаче положението беше съвсем различно. След като десетилетия народът ни се бори за каузи, неодобрявани от великите сили, което доведе до спад в националното самочувствие, и рефлексът на съобразяване с другите, които БКП разви към СССР, се пренасочи към ЕС и търсене на легитимация чрез послушна европеизация. Новопоявилата се опозиция на БКП също имаше нужда от легитимация, и тя я потърси не в мита за националното превъзходство и самочувствие, мит, опроверган и доста слабо заложен в психиката на българина, а в други източници. Така легитимацията на новата опозиция бе базирана на остри и крайни форми на антикомунизъм. И конфликтите, патосът и социалната енергия на нацията се насочиха не към етнонационалното и етнорелигиозното, а по оста комунизъм-антикомунизъм, която бе най-прекият път към демократизация и европеизация, и тази ост стана база за социална идентификация на големи маси хора. Това противопоставяне имаше катастрофални ефекти в други сфери – политическа, икономическа, социална, културна – но предпази страната от етнически и религиозни воини, като измести центъра на конфликтивност и изчерпи социалната енегрия.
Четвъртата причина е масовата миграция на младо и активно турско население през 1989 г. към Турция. Това всъщност бяха едни от най-активните противници на възродителния процес, и тяхното изселване попречи конфликтите да се разпалят. Най-светският и свързан с държавата още преди 10 ноември елит на турската общост остана, и се реализира в рамките на демократична конкуренция, не чрез насилие и верски конфликти.
Петата причина е, че както Българската църква, така и Мюфтийството, изпадната още в зората на демокрацията в тежки вътрешни конфликти и дразги в борбата за властови позиции, и това изчерпи възможностите им да бъдат мобилизиращи сили в обществото в един вероятен религиозен и етнически конфликт. Авторитетът на БЦ сред християнското население спадна, и те концентрираха лоялонстта и легитимацията си към партиите, по същия начин, по който официален представител на ислямската общност у нас стана ДПС, не мюфтийството. Така конфликтите се насочиха към демократичната плоскост, не към религиозното поле. В Сърбия обаче, националната църква засили позициите си още през 80те, и се превърна в ключова институция за засилване на национализма като изключителен избраник, свързан със сръбско-православния синтез. Освен това, културно-историческият й статус е несъизмеримо по-голям в сравнение с този на Българската църква, която след Освобождението зае странично място в самоосъзнаването на българина. Ролята й като елемент в нациоланото самосъзнание се базира предимно на функциите, които изигра по време на робството и Възраждането, а не значението й в религиозно отношение. Освен това е много важен и фактът, че както по традиция, така и в резултат на 45 годишен насаждан атеизъм, българското общество е сравнително слабо религиозно, като това се отнася както за християните, така и за мюсюлманите.
Първата причина е, че България не е федеративна, а унитарна държава. Териториалното устройство на страната ни според всички конституции от Освобождението до днес подчертават единството на българската нация и нейната териториална неделимост. Не така е обаче в бивша Югославия, СССР и Испания, където конституциите чертаят ясно обособени етнически граници на отделни съюзни републики или автономни областни, формирани на етнически и лингвистичен признак. Когато се изгуби единната легитимност на федералната държава, съвсем нормално е новопоявилите се държави, които са очертани географски и административно в предходния етап на федерализъм, да търсят своята легитимност чрез национализма. В случая със Сърбия, още когато се чертаеха федералните граници, беше заложена бомба или гарант за целостта, като сърбите включиха съвсем съзнателно в теритириите на някои федерални републики области със сръбско население, и именно това население след това беше удобен повод за военен конфликт. В България такива процеси не се случиха, но можем да очакваме, че ако бай Тошо беше очертал Родопите или Делиормана като отделен административен регион на база на етнически или конфесионален признак, това да улесни турци и помаци в техните претенции след това. Днес обаче те нямат териториална база за своите претенции – какво ще се отцепи, отделна къща, ливада или планина? Затова фактът, че всички конституции на България я определяха като политически единна еднонационална нация, с един език и като унитарна държава, ни изигра много голяма услуга.
Нека видим как действа новата конституция на Испания от 1976. Тя очерта 4 ясно разграничими автономни региона, оформени на базата на етническия принцип, които надделява изключително силно над административния, икономическия и тн. И като резултат от това ново етнико-автономно чертаене на граници и райони, поне 2 от тях днес претендират за политическа независимост и отделяне като отделни държави и нации – Каталуня и Еускади.
В този контекст, е много уместно разсъждението на Тойнби за универсалните държави и провинциите. Универсалната държава осъщестява цял набор от услуги, реализирани с цел самата тя да се управлява по-добре. Строи пътища, крепости, осъществява административно деление на провинции. Всички тези услуги са замислени от доминиращото мълцинство, за да служат на самата държава и на тях самите. Но всъщност, най-облагодетелствани от тези услуги са варварите, защото използват всяка една от тях, за да разбият държавата. Варварите се упражняват да воюват срещу граничните крепости, така се тренират, и в крайна сметка се научават как да ги превземат. Варварите използват същите онези пътища, създадени от империята, за да проникнат дълбоко в нея, и да я ударят жестоко. А пък мисионерите на християнството ползват пътищата и удобния имперски транспорт, за да разпространяват божието слово. Но най-лоша услуга на империята изиграват провинциите, които тя самата е очертала, за да се управлява по-ефективно. Същите тези добре очертани провинции по-късно служат за граници на новите варварски държави, които се отцепват от империята.
Втората причина е възродителният процес. Това беше една крайно радикална акция по мюсюлманската общност чрез националистическа хомогенизация насила и по изкуствен път, и когато тя беше отхвърлена, обществото отиде в другата крайност – част от българския елит почувства срам и потърси начини за измиване на този срам, като стана прекалено отстъпчив към отделни турски елементи – например ДПС, които пък на драго сърце размахват спомена за възродителния процес винаги, когато искат да се легитимират. Друга част от елита ни, обзет от неприятното чувство пред този срамен факт, потърси други начини за ориентация и консолидация на България, и тези начини бяха европейската ориентация, членството в НАТО, демократизацията и пазарната икономика. Така у нас, за разлика от Сърбия, не се стигна до замяна на идеологическата идентификация с националистическа. Основните източници на легитимност и национална консолидация у нас бяха търсени в лицето на общите европейски ценности, които са универсални, а не в лицето на спецификите на българина и българското. Разбира се, има и групи, които издигаха национализма като фундамент на идеите си, но те не намериха сериозно място в политическия живот и процеси у нас. Главно поради факта, че винаги, когато в България е била издигана националистическата кауза, страната е изпадала в национални катастрофи – Междусъюзническа, Първа и Втора световна войни, възродителен процес. Само че същите тези наши национални катастрофи за Сърбия бяха национални победи и те изградиха в тях мита за уникалната национална идентичност и мисия, затова и при разпада на титова Югославия не се поколебаха да заблегнат на национализма за пореден път.
Третата причина е фактът, че през Студената война Югаславия демонстрира независим път на развитие, което вдъхна на народите й самочувствието да не се съобразява с модели, налагана отвън. Това важи особено силно за Сърбия, в чието национално самосъзнание бе вкоренено чувството на изключителност, уникалност и превъзходнство, като ядро на цялата конфедерация. В България обаче положението беше съвсем различно. След като десетилетия народът ни се бори за каузи, неодобрявани от великите сили, което доведе до спад в националното самочувствие, и рефлексът на съобразяване с другите, които БКП разви към СССР, се пренасочи към ЕС и търсене на легитимация чрез послушна европеизация. Новопоявилата се опозиция на БКП също имаше нужда от легитимация, и тя я потърси не в мита за националното превъзходство и самочувствие, мит, опроверган и доста слабо заложен в психиката на българина, а в други източници. Така легитимацията на новата опозиция бе базирана на остри и крайни форми на антикомунизъм. И конфликтите, патосът и социалната енергия на нацията се насочиха не към етнонационалното и етнорелигиозното, а по оста комунизъм-антикомунизъм, която бе най-прекият път към демократизация и европеизация, и тази ост стана база за социална идентификация на големи маси хора. Това противопоставяне имаше катастрофални ефекти в други сфери – политическа, икономическа, социална, културна – но предпази страната от етнически и религиозни воини, като измести центъра на конфликтивност и изчерпи социалната енегрия.
Четвъртата причина е масовата миграция на младо и активно турско население през 1989 г. към Турция. Това всъщност бяха едни от най-активните противници на възродителния процес, и тяхното изселване попречи конфликтите да се разпалят. Най-светският и свързан с държавата още преди 10 ноември елит на турската общост остана, и се реализира в рамките на демократична конкуренция, не чрез насилие и верски конфликти.
Петата причина е, че както Българската църква, така и Мюфтийството, изпадната още в зората на демокрацията в тежки вътрешни конфликти и дразги в борбата за властови позиции, и това изчерпи възможностите им да бъдат мобилизиращи сили в обществото в един вероятен религиозен и етнически конфликт. Авторитетът на БЦ сред християнското население спадна, и те концентрираха лоялонстта и легитимацията си към партиите, по същия начин, по който официален представител на ислямската общност у нас стана ДПС, не мюфтийството. Така конфликтите се насочиха към демократичната плоскост, не към религиозното поле. В Сърбия обаче, националната църква засили позициите си още през 80те, и се превърна в ключова институция за засилване на национализма като изключителен избраник, свързан със сръбско-православния синтез. Освен това, културно-историческият й статус е несъизмеримо по-голям в сравнение с този на Българската църква, която след Освобождението зае странично място в самоосъзнаването на българина. Ролята й като елемент в нациоланото самосъзнание се базира предимно на функциите, които изигра по време на робството и Възраждането, а не значението й в религиозно отношение. Освен това е много важен и фактът, че както по традиция, така и в резултат на 45 годишен насаждан атеизъм, българското общество е сравнително слабо религиозно, като това се отнася както за християните, така и за мюсюлманите.
Няма коментари
